І.

Грях е да се пише това. Грях е да се мислят думи, които никой друг не мисли и да се записват на лист, който никой друг няма да види. Това е долно и нечестиво. Все едно говорим само на себе си и на никой друг. А отлично знаем, че няма по-черно прегрешение от това, да вършим нещо или да мислим самостоятелно. Ние нарушихме законите. Законите гласят, че хората не могат да пишат, ако не им разреши Съветът на Професиите. Дано ни се прости!

Но това не единственият грях, който ни тежи. Ние извършихме и още по-голям грях – грях, който няма име. Не знаем какво наказание ни чака, ако се разбере за него, защото хората не помнят подобно престъпление и за него не пише в законите.

Тук е тъмно. Пламъчето на свещта не трепка. В тунела не се движи нищо, освен нашата ръка по листа. Сам сме тук, под земята. Сам – страшна дума. В законите пише, че никой не бива да е сам, никога и по никое време, защото това е голямо престъпление и корен на всички злини. Но ние престъпихме много закони. И сега тук е само нашето тяло и е странно да виждаме само два крака, изпънати на земята, а на стената пред нас – сянката само на една глава.

Стените са напукани и водата се стича по тях на тънки струйки, тъмна и искряща като кръв. Свещта откраднахме от килера в Дома на Уличните Метачи. Ако се разкрие, ще ни осъдят на десет години в Поправителния Дворец. Но това няма значение. Важно е, че светлината е безценна и не бива да я хабим за писане, тъй като ни трябва за работата, която всъщност е нашето престъпление. Нищо няма значение, освен нашата работа, нашата тайна, нечестива, безценна работа. Но трябва и да пишем, защото – дано Съветът се смили над нас! – искаме поне веднъж да говорим само на себе си и на никой друг.

Казваме се Равенство 7-2521, както пише на стоманената гривна с името, която всички носят на лявата си китка. На двайсет и една години сме. Високи сме шест фута* и това е тегоба, защото няма много хора с този ръст. Дори Учителите и Ръководителите ни сочеха, и казваха намръщени: „Равенство 7-2521, в костите ви се таи зло, защото тялото ви е пораснало повече от телата на вашите братя”. Но ние не можем да променим нито костите, нито тялото си.

Родени сме прокълнат. И това проклятие открай време ни тласка към забранени мисли и ни вдъхва желания, които хората не бива да имат. Ние знаем, че сме лош, но нямаме нито воля, нито сила да се противим на това. Съзнаваме, че сме лош и не се противим – това буди у нас почуда и таен страх.

Ние се стараем да приличаме на своите братя, защото всички хора трябва да са еднакви. Над дверите на Двореца на Световния Съвет в мрамора са изсечени думи, които ние си повтаряме винаги когато се появи изкушение:


Ние сме един във всички и всички в един.

Няма хора, съществува само великото НИЕ,

единствено, неделимо и вечно.


Повтаряме си това, но то не ни помага.

Тези думи са изсечени отдавна. Вдлъбнатините на буквите са пълни със зелен мъх, жълти жилки прошарват мрамора, толкова стар, че никой не помни откога е. И тези думи са истина, защото са написани на Двореца на Световния Съвет, а Световният Съвет въплъщава цялата истина. Така е още от времето на Голямото Прераждане, а и по-отдавна, от незапомнени времена.

Но ние не бива да говорим за времената преди това, за да не ни осъдят на три години в Поправителния Дворец. Единствено Старите си шушукат вечер за това в Дома на Безполезните. Разправят шепнешком за безброй странни неща от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори, за кули, които се издигали до небето, фургони, които вървели без коне, и лампи, които горели без пламък. Но тези времена са лоши. И когато хората видели Великата Истина: всички са едно и няма друга воля, освен волята на всички заедно – на тези времена бил сложен край.

Всички хора са добри и мъдри. Само ние, Равенство 7-2521, ние сме роден прокълнат. Ние не сме като братята си. Като погледнем живота си досега, виждаме, че е такъв открай време и ни е довел стъпка по стъпка до нашето последно, най-голямо прегрешение, най-тежкото ни престъпление, скрито под земята.

Спомняме си Дома на Децата, в който живяхме до петгодишна възраст заедно с всички деца в Града, родени през същата година. Спалните помещения бяха бели и чисти, в тях нямаше нищо друго, освен стотици легла. Тогава ние приличахме на братята си по всичко, с изключение на едно: биехме се с тях. Малко престъпления са по-страшни от това да се бием с братята си на каквато и да било възраст и по каквато и да било причина. Така ни казваше Съветът на Дома и най-често от всички деца, родени през тази година, ни затваряха в килия.

Когато станахме на пет години, ни изпратиха в Дома на Учениците, където има десет отделения – за всяка от десетте учебни години. Хората трябва да учат, докато станат на петнайсет години. След това започват да работят. В Дома на Учениците ние ставахме, когато чуехме голямата камбана от камбанарията, и си лягахме, когато тя биеше отново. Преди да се съблечем, заставахме прави в огромното спално помещение, вдигахме десните си ръце и казвахме в един глас с начело с тримата Учители: „Ние сме нищо. Човешкият род е всичко. Ние сме живи по милостта на своите братя. Ние съществуваме благодарение на своите братя и само заради тях, а те са Държавата. Амин”.

После заспивахме. Спалните помещения бяха бели и чисти, в тях нямаше нищо друго, освен стотици легла.

Ние, Равенство 7-2521, не бяхме щастлив през годините, прекарани в Дома на Учениците. Не защото ни беше трудно да учим. А напротив – беше ни прекалено лесно. Да се родиш с пъргав ум е голям грях. Не е хубаво да сме различни от своите братя, а да ги превъзхождаме е направо лошо. Така казваха учителите и ни гледаха с неодобрение.

И ние се борехме с това проклятие. Мъчехме се да забравим наученото, но винаги го помнехме. Мъчехме се да не разбираме това, което учителите преподават, но винаги го разбирахме още преди те да са завършили изречението. Наблюдавахме Съюз 5-3992, които бяха бледо полуумно момче, и се опитвахме да говорим като тях и да правим това, което правят те, с надеждата, че ще заприличаме на тях, но незнайно как Учителите винаги разбираха, че се преструваме. И ни биеха с камшик по-често от всички други деца.

Учителите бяха справедливи, защото ги назначаваха Съветите, а Съветите са гласът на справедливостта, понеже са гласът на всички хора. И макар че понякога в най-тайното и тъмно кътче на сърцето си съжаляваме за онова, което ни сполетя на петнайсетия ни рожден ден, ние знаем, че причина за него беше собствената ни греховност. Ние нарушихме закона, защото не се вслушахме в думите на нашите Учители. Учителите казваха на всички:

Не смейте да мислите какво искате да вършите, щом напуснете Дома на Учениците! Ще работите това, което определи Съветът по Професиите. Защото Съветът, надарен с голяма мъдрост, знае по-добре от вас, с недостойните ви жалки умове, къде сте нужни на своите братя. А ако не сте им нужни, няма защо да обременявате земята със своите тела.

Ние знаехме това още от детството си, но проклятието над нас прекърши волята ни. Извършихме престъпление и сега го признаваме: извършихме голямото Престъпление на Предпочитанието. Предпочитахме определена работа и определени уроци пред други. Не ни се слушаше за историята на всички Съвети, избирани от времето на Голямото Прераждане насам. Но обичахме Науката за Нещата. Искахме да знаем, да научим за всички неща, които съставляват света около нас. Задавахме толкова въпроси, че Учителите ни забраниха да питаме.

Ние мислим, че на небето, под земята и в растенията, които растат, се крият тайни. Но Съветът на Учените е казал, че няма тайни, а Съветът на Учените знае всичко. Всички ние научихме много от нашите Учители. Научихме, че земята е плоска, а слънцето се върти около нея и затова има ден и нощ. Научихме имената на всички ветрове, които духат над моретата и издуват платната на огромните ни кораби. Научихме как се пуска кръв, за да се лекуват всички болести.

Ние обичахме Науката за Нещата. И когато се будехме посред нощ и около нас нямаше наши братя, а в тъмното виждахме само силуетите им в леглата и чувахме хъркането им, ние затваряхме очи, стискахме устни и затаявахме дъх, за да не могат братята ни да доловят и най-малкото потрепване, и мислехме, че искаме, като дойде време, да ни изпратят в Дома на Учените.

От Дома на Учените идват всички велики съвременни открития, например най-новото, само отпреди сто години – как се правят свещи от восък и фитил; там са измислили и как да правим стъкло, което да слагаме на прозорците, за да ни пази от дъжда. За да правят тези открития, Учените трябва да изследват земята, да извличат знания от реките, пясъка, ветровете и скалите. Ние мислехме, че ако ни изпратят в Дома на Учените, и ние ще можем да ги изучаваме. Ще можем да питаме, защото там не е забранено да се задават въпроси.

А въпросите не ни даваха мира. Не знаем защо проклятието, което тегне над нас, ни кара все да се стремим да опознаем неизвестното. Но не можем да устоим. Проклятието ни шепне, че на земята има велики неща и ако се опитаме, можем да ги изучим, трябва да ги изучим. Ние питаме: защо трябва да ги изучим, но то не ни отговаря. Трябва да знаем, че може да се учи.

И така, желаехме да ни изпратят в Дома на Учените. Толкова силно го искахме, че нощем ръцете ни трепереха под одеялото и ние ги хапехме, за да притъпим другата болка, която не можехме да изтърпим. Това беше лошо и сутрин не смеехме да погледнем братята ни в очите. Защото хората не бива да желаят нищо за себе си. И ние бяхме наказани, когато Съветът по Професиите дойде да ни даде Пожизнените Заповеди, в които на всички, навършили петнайсет години, се казва какво ще работят до края на дните си.

Съветът по Професиите дойде в първия ден от пролетта и се разположи в голямата зала. След това в залата влязохме всички ние, навършили петнайсет години, и всички Учители. Членовете на Съвета по Професиите седяха на висок подиум и казваха на всеки от Учениците по две думи. Извикваха името на Ученика и когато те един след друг се изправяха пред тях, членовете на Съвета казваха: „Дърводелец”, „Лекар”, „Готвач” или „Ръководител”. След това всички ученици вдигаха дясната си ръка и казваха:

Да се изпълни волята на нашите братя.

Ако Съветът кажеше „Дърводелец” или „Готвач”, Учениците направо отиваха да работят, без да учат повече. Но онези Ученици, на които Съветът кажеше „Ръководител”, влизаха в Дома на Ръководителите – най-високата постройка в Града, на три етажа. Там те учеха в течение на дълги години, за да могат да се кандидатират и да ги изберат в Градския Съвет, Държавния Съвет и Световния Съвет – със свободно и всеобщо гласуване. Но ние не искахме да станем Ръководител, въпреки че е голяма чест. Ние искахме да бъдем Учен.

И така, очакваме реда си в голямата зала и накрая чухме Съветът да вика нашето име: „Равенство 7-2521”. Пристъпихме към подиума, без краката ни да се подкосяват, и вдигнахме глава към Съвета. Той се състоеше от петима души, трима от мъжки пол и двама от женски. Косите им бяха побелели, а лицата им – набръчкани като напуканата глина на пресъхнало речно корито. Бяха стари. Изглеждаха по-стари от мрамора, от който е направен Храма на Световния Съвет. Седяха пред нас неподвижно. Нито полъх не докосваше диплите на белите им тоги. Но ние знаехме, че са живи, защото показалецът на ръката на най-стария се вдигна, посочи ни и падна долу. Нищо друго не помръдна, устните на най-стария дори не потрепнаха, когато изрекоха:

Уличен Метач.

Вдигнахме още по-високо глава, за да видим лицата на Съвета, и усетихме как жилите на врата ни се изпъват. Бяхме щастливи. Знаехме, че сме извършили престъпление, но сега ни се даваше възможност да се покаем. Щяхме да приемем Пожизнената си Заповед и на драго сърце да работим за своите братя, за да заличим греха си към тях, за който те не подозираха. Бяхме толкова щастливи, толкова горди от себе си и от победата над себе си. Вдигнахме дясната си ръка и казахме с най-звънкия и непоколебим глас в залата през онзи ден:

Нека се изпълни волята на нашите братя.

И погледнахме Съвета право в очите, но техните очи бяха студени, сини стъклени копчета.

И така, отидохме в Дома на Уличните Метачи. Той е сива къща в една тясна уличка. На двора има слънчев часовник, по който Съветът на Дома разбира колко е часът и кога да бие камбаната. Щом камбаната удари, всички ставаме от леглата. През прозорците, които гледат на изток, се вижда зеленото студено небе. Сянката на слънчевия часовник отмерва половин час, докато ние се облечем и закусим в столовата, където има пет дълги маси с по двайсет глинени чинии и двайсет глинени чаши на всяка от тях. После, взели метли и гребла, тръгваме да работим по улиците на Града. След пет часа, когато слънцето се издигне високо в небето, се връщаме в Дома и обядваме. За това разполагаме с половин час. После пак отиваме да работим. След пет часа по тротоара се появяват синкави сенки, небето също е синьо, яркосиньо, но без истинска светлина. Прибираме се за вечеря, която продължава един час. После камбаната бие и в ние тръгваме в стройна колона за Обществено Събрание в някоя от Градските Зали. От Домовете на различни професии прииждат и други колони. Запалват се свещите, Съветите на различните Домове се качват на една платформа и ни говорят за нашите задължения и за братята ни. След това на платформата излизат гостуващи Ръководители и четат пред нас речите, които са произнесени същия ден в Градския Съвет, защото Градският Съвет представлява всички хора и всички трябва да знаят. След това пеем химни – Химна на Братството, Химна на Равенството и Химна на Колективния Дух. Когато се връщаме в Дома, небето е сиволилаво. После камбаната отново бие и ние тръгваме в стройна колона към Градския Театър за три часа Социален Отдих. Там на сцената се играе пиеса, в която два големи хора от Дома на Актьорите, като два гласа, задават въпроси и отговарят на тях. В пиесите се разказва за труда, за това какво голямо благо е той. После пак се връщаме в Дома в стройна колона. Небето прилича на черно сито, пронизано от сребърни капки, които трепкат, готови да се отронят през него. Нощни пеперуди се блъскат в уличните фенери. След това си лягаме и спим, докато камбаната бие на сутринта. Спалните помещения са бели и чисти, в тях няма нищо друго, освен стотици легла.

Така живеехме всеки ден в продължение на четири години, докато преди две пролети не извършихме своето престъпление. Така трябва да живеят всички, докато навършат четирийсет години. Тогава вече не са им останали сили. На четирийсет години ги изпращат в Дома на Безполезните, където живеят Старите. Старите не работят, защото Държавата се грижи за тях. Лятно време седят на слънце, а зиме – до огъня. Говорят рядко, защото са изморени. Старите знаят, че скоро ще умрат. Когато по чудо някои доживеят до четирийсет и пет, им викат Прастарите и децата ги зяпат, докато минават покрай Дома на Безполезните. Такъв трябва да бъде нашият живот и животът на всички наши братя, както и на братята, живели преди нас.

Такъв щеше да е и нашият живот, ако не бяхме извършили престъплението, което промени всичко. Проклятието, което тегне над нас, ни накара да го извършим. Ние бяхме добър Уличен Метач и приличахме на всички свои братя Улични Метачи. Различавахме се само по едно – проклетото ни желание да знаем. Вечер гледахме звездите прекалено дълго, гледахме дърветата и земята. А като чистехме двора в Дома на Учените, събирахме стъклениците, парчетата метал и изсушените кости, които те изхвърляха. Искаше ни се да задържим тези неща и да ги изследваме, но нямаше къде да ги скрием. И затова ги носехме на Градското Сметище. Но един ден направихме откритие.

Случи се по-предната пролет. Ние, Уличните Метачи, работим в бригади по трима и в онзи ден бяхме със Съюз 5-3992, полуумния, и с Интернационал 4-8818. Съюз 5-3992 са болен и понякога получават гърчове, при което на устата им излиза пяна и очите им се подбелват. Интернационал 4-8818 не приличат на тях. Те са висок, силен момък и очите им приличат на светулки, защото в тях винаги проблясва смях. Ние не можем да погледнем Интернационал 4-8818, без да се усмихнем в отговор. Заради това в Дома на Учениците не ги харесваха – защото не е редно да се смеем без причина. Не ги харесваха и понеже рисуваха с въглен по стените картини, на които хората се смееха. Но само на братята ни в Дома на Художниците е разрешено да рисуват картини, затова изпратиха Интернационал 4-8818 в Дома на Уличните Метачи, също като нас.

Интернационал 4-8818 и ние сме приятели. Лошо е да се каже такова нещо, защото е престъпление – тежкото Престъпление на Предпочитанието – да обичаш някои хора повече от другите, понеже трябва да обичаме всички хора и всички са наши приятели. Затова Интернационал 4-8818 и ние никога не говорим за това. Но го знаем, като се погледнем в очите. И тогава, докато се гледаме безмълвно, двамата осъзнаваме и други неща, странни неща, за които няма думи; неща, които ни плашат.

Та, в онзи ден по-предната пролет Съюз 5-3992 получи гърчове на края на Града, близо до Градския Театър. Ние с Интернационал 4-8818 го оставихме да лежи в сянката, която хвърля шатрата на Театъра, и тръгнахме да си довършим работата. Отидохме заедно до долчинката зад Театъра. Там има само дървета и бурени. От другата страна на долчинката се простира равнина, а зад нея е Незнайната Гора, за която хората не бива да мислят.

Събирахме хартийките и боклуците, които вятърът беше довял от Театъра, и изведнъж видяхме сред бурените железен прът. Беше стар, ръждясал от дъждовете. Започнахме да го дърпаме с все сила, но той не помръдваше. Затова извикахме Интернационал 4-8818 и заедно разровихме земята около него – тогава внезапно пръстта пред нас започна да потъва и видяхме стара желязна скара над черна дупка.

Интернационал 4-8818 отстъпи назад. Но ние дръпнахме решетката и тя поддаде. А под нея видяхме метални пръстени като стъпала, които се спускаха в тъмна шахта без дъно.

Ние ще слезем – казахме на Интернационал 4-8818.

Забранено е – отвърнаха те.

Съветът не знае за тази дупка, затова не може да е забранено – рекохме ние.

А те отговориха:

След като Съветът не знае за тази дупка, няма закон, който позволява да влизаме в нея. А всичко, което не е позволено със закон, е забранено.

Но ние казахме:

Независимо от това ние ще влезем.

Тях ги беше страх, но останаха при дупката и ни гледаха как влизаме.

Вкопчихме се в металните пръстени с ръце и крака и започнахме да слизаме. Не виждахме нищо под себе си. А дупката към небето се смаляваше все повече, докато стана колкото копче. Но ние продължавахме да слизаме. Накрая краката ни докоснаха земята. Разтъркахме очи, защото не виждахме нищо. Постепенно свикнахме с мрака, но тогава не можехме да повярваме на очите си.

Невъзможно беше хората, които познаваме, или онези преди тях, да са построили подобно нещо. Беше огромен тунел. Стените бяха твърди и гладки на пипане, приличаха на каменни, но не бяха от камък. На земята имаше дълги тънки железни релси, но всъщност бяха направени не от желязо, а от нещо гладко и студено като стъкло. Застанахме на четири крака и започнахме да пълзим, като с една ръка опипвахме желязната линия, за да видим къде ще ни отведе. Но пред нас беше непрогледна нощ. В мрака проблясваха само железните релси, прави и бели, сякаш ни викаха да ги следваме. Но ние не можехме да продължим, вече не виждахме локвата от светлина, останала назад. Затова се обърнахме и запълзяхме обратно, все така с ръка върху желязната релса. И сърцето ни туптеше безпричинно в пръстите ни. И тогава разбрахме.

Осъзнахме неочаквано, че това място е останало от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Значи беше истина – тези времена бяха съществували, както и всички техни чудеса. Преди десетки стотици години хората са знаели тайни, които ние сме изгубили. И тогава си помислихме: „Това място е лошо. Проклети са онези, които докоснат неща от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори”. Но както пълзяхме, ръката ни, която следваше релсата, се вкопчи в желязото, сякаш не искаше да го пусне, сякаш кожата беше жадна и молеше метала да прелее в нея от тайната течност, пулсираща в студеното му тяло.

Качихме се на повърхността. Интернационал 4-8818 ни огледаха и се дръпнаха назад.

Равенство 7-2521 – казаха те, – лицето ви е бяло.

Но ние не можехме да говорим и само стояхме и ги гледахме.

Те направиха крачка назад, като че ли не смееха да ни докоснат. После се усмихнаха, но в усмивката им нямаше веселие, а недоумение и молба. Но ние все още не можехме да говорим и те казаха:

Ще докладваме на Съвета за това, което намерихме, и двамата ще ни наградят.

Тогава ние се обадихме. Гласът ни беше суров, в него нямаше никаква милост.

Няма да докладваме на Съвета за това, което намерихме. На никого няма да казваме.

Те си затулиха ушите с длани, понеже никога не бяха чували такива думи.

Интернационал 4-8818, значи ще съобщите за нас на Съвета и ще гледате как ни бичуват до смърт пред очите ви? – попитахме ние.

Внезапно те се изпънаха и отговориха:

По-скоро ще умрем.

Тогава мълчете – казахме ние. – Това място е наше. То принадлежи на нас, Равенство 7-2521, и само на нас. Ако някога се откажем от него, ще се откажем и от живота си.

И тогава видяхме, че очите на Интернационал 4-8818 са пълни догоре със сълзи, които не смееха да се отронят. Те прошепнаха с треперещ глас, така едва се разбираше какво казват:

Волята на Съвета е над всичко друго, защото това е волята на нашите братя, която е свещена. Но щом вие желаете така, ние ще ви послушаме. По-добре да сме лош заедно с вас, отколкото добър с всички свои братя. Дано Съветът се смили над двама ни!

После си тръгнахме заедно към в Дома на Уличните Метачи. Вървяхме без да говорим.

И така всяка вечер, когато звездите бяха високо и Уличните Метачи седяха в Градския Театър, ние, Равенство 7-2521, се промъквахме навън и тичахме в тъмното до нашето място. Лесно е да се излезе от Театъра – когато духнат свещите и Актьорите излязат на сцената, никой не може да види как пропълзяваме под седалката и се промушваме под платнището на шатрата. А по-късно е лесно да се промъкнем в тъмното и да застанем до Интернационал 4-8818, когато колоната си тръгва от Театъра. На улиците е тъмно и няма хора, защото не е разрешено да вървим из града без работа. Всяка вечер ние тичаме до долчинката и отместваме камъните, с които крием от хората желязната решетка. Всяка вечер по три часа ние стоим под земята сами.

Откраднахме свещи от Дома на Уличните Метачи, откраднахме също кремък, ножове и хартия, и ги донесохме на това място. От Дома на Учените откраднахме стъкленици, прахове и киселини. И сега прекарваме в тунела по три часа всяка вечер и учим. Топим непознати метали, смесваме киселини, режем телата на животни, които намираме на Градското Сметище. Направихме си пещ с тухли, събрани по улиците, и горим в нея клони, които намираме в долчинката. Пламъкът трепка, по стените танцуват сини сенки и никакъв хорски звук не ни пречи.

Откраднахме ръкописи. Това е тежко престъпление. Ръкописите са безценни, защото нашите братя в Дома на Писарите по цяла година преписват с четливия си почерк един-единствен ръкопис. Ръкописите се срещат рядко, пазят ги в Дома на Учените. И така, ние седим под земята и четем откраднатите ръкописи. Две години изминаха, откакто открихме това място. И за тези две години научихме повече, отколкото през десетте години, прекарани в Дома на Учениците.

Научихме неща, за които не пише в ръкописите. Разбулихме тайни, за които Учените не знаят. Разбрахме колко необятно е неизвестното, разбрахме, че и няколко човешки живота не са достатъчни, за да стигнем до края на търсенето си. Но ние не искаме то да свършва. Единственото ни желание е да бъдем сами, да учим и да усещаме как с всеки изминал ден зрението ни става по-зорко от това на сокол и по-бистро от планински кристал.

Неведоми са пътищата на злото. В очите на нашите братя ние сме вероломни. Не се подчиняваме на волята на Съветите. Сам, единствен сред хилядите, които ходят по тази земя, в този час ние вършим нещо само защото така искаме. Човешкият ум не може да проумее колко е ужасно нашето престъпление. Ако то се разкрие, човешкото сърце не би понесло суровостта на наказанието, наложено върху нас. Никога, дори в спомените на онези, които са живели преди Прастарите, хората не са вършили това, което вършим ние.

Ала ние не изпитваме нито срам, нито разкаяние. Казваме си, че сме отрепка, предател. Но не усещаме тежест в душата си, нито страх в сърцето. И ни се струва, че душата ни е прозрачна като езеро, което бива обезпокоявано само от очите на слънцето. А в сърцето ни – неведоми са пътищата на злото! – в сърцето ни за пръв път от двайсет години цари покой.

Превод: Милена Попова


* фут - английска мярка за дължина, равна на 30,48 см. Шест фута са 1,83 м